Приказка за Червената пътека

* I част *

Имало едно време една вековна, прамъдра, вечно зелена гора. Тя съществувала от времето преди най-стария жител на племето – прамъдра, сякаш от вечността, стара баба. Бабата била чудата, говорела малко, често толкова тихо, че и малкото не се чувало от всички. В общността всеки имал свое място и роля. Ролята на бабата била да варди гората. Не, не цялата гора, разбира се, а само една специфична част от нея – червената пътека. Не се знае от почвата ли, от въздуха ли, от растенията ли, но в гората имало една странна пътека, цялата обагрена в наситени червени краски. Някои я наричали Пътя на кръвта, други Пътя на Смъртта, трети Пътеката на Баба. От толкова време хората знаели за нея, но бяха забравили, защо е имало нужда някой да я пази. А може би просто бяха сложили бабата там, за да се чувствала полезна?!

Дните минавали, през сеитба и жътва, през усилена работа и сладка беритба. Животът въртял своя чекрък, а хората се въртели с него. Имало 4 дни от годината, в които всички заедно се отдавали на празници в почит за Земята и Небесата. Правели се ритуални огньове, дарявало се най-личната кръв, тъкмяло се дружно олтар на мегдана, за да могат всички да го видят, да се молят, да му пеят. Тоз празничен ритуал винаги завършвал с благословия от жреца на племето. Старите разказват, че в предишни години, когато вярата  била по-единна, Земята и Небесата пращали знаци и чертаели символи в  разлятата кръв, но скоро никой не бил виждал такова чудо.

Наближаваше четвъртия празник – Зимното Слънце в месеца на Червената Луна. Най-трудният от всички – огньовете се поддържали до заран, песните огласяли най-дългата нощ от зенит до изгрев, а тези, които искали да вземат благословията си трябвало да преживеят зимната нощ на открито. Както винаги подготовката започнала няколко дни преди това. Събирали се дърва за огъня, шишарки и семки за украса на олтара, гиздели се и стари, и млади. Този път бабата оставила гората без надзор ден по-рано и отишла пременена на мегдана. Седнала редом с младите и започнала да напява нещо тихо, като че думала на себе си. Ясно било, че нещо важно иде с този празник. Щом дошло времето и всички се събрали, за да открият началото, бабата застанала в центъра на кръга и подредила хората в кръг, от едната страна жените, от другата мъжете. След това застанала редом с Жреца и потънали в мълчание. Въздуха се сгъстил, прехвърчали снежинки под ясното следобедно слънце, чувало се само поскърцването на дърветата от гората, сякаш и те се намествали, тъй както е редно.

  • Днес е важен ден! – разтворил тишината Жреца – Днес, в най-краткия път на Светлината и най-дългия на Луната, сме се събрали за да почетем Земята. В това време, дето Майката Земя не ражда нищо, дето Хали дебнат из тъмата, дето от препаски и забрадки не си познаваме очите. Тука сме сега, за да се срещнем със себе си и силата си. Да видим в това кръгло слънце дето сме описали кой къде е застанал, па да се познаем като племе. Да се единиме и в молитвата, и в песента си, па най-сетне и в Духа в името на Бога. Да си спомним и силата на Слънцето и да го повикаме и идната година, да сгрее земите ни, да събуди семената, за да е харна годината и да празнуваме берекета после. Да наречеме мъжете, ей тука в цялата редица, да са силни и здрави. Да си държат дърмите в ръце и да им е наслука.

Всички бяха приковали погледи в устата на Жреца – рекъл ли е той, речено е! Пък и така добре редеше мънистата на молитвите си, а останалите заедно с него на ум ги следяха.

  • Па сега, юнаци, вижте и жените. Туй е другата наша половина. – поде отново жреца.

Остави им няколко дъха да им се срещнат очите… Но тук Бабата не изчака много и заговори.

  • Тъй е, право думаш! Голям ден е! Ама и важна нощ ни чака! Че както и всичко, тъй и нощта се почита. В ей тая кръгла месечина дето сме описали цялото племе. Време да се срещнем и в тъмата, да видиме на къде ще зашарят очите. С мрака никой не може да се бори, а и не трябва. Туй е мъдрост прастара, колкото ей таз гора, дето е зад гърба ми. Ама на, като се мръкне и всеки бърза да затвори очите и през глава да се завие. Сакън да не се оцапа с нещо тъмно! Няма страшно, казвам ви! Че кой ще ви изплаши, сите дяволи са си у човеко, каквото си носиш туй ще срещнеш.

И тъй докато старицата говореше, сякаш покани Луната. Подаде се медената пита иззад хълмовете и тръгна по пътя нагоре. Гласа на бабата ставаше все по-плътен и ясен, никой не бе чувал тя да говори толкова силно.

  • Редно е да се единиме и в името на Богинята! Таз дето отглежда зърното ни, таз дето стои под нозете ни, същата дето ни дава подслона. Земята да я почетеме и в идната година, та да е изобилна и щедра. Да са ни чисти и пълни кладенците! Да ни е читава преждата! Да е силна кръвта ни! В орисията си тука, в този Живот, да сме предани и благодарни и на Жените в туй племе. На всичките, ей тука в тая редица, да са здрави и да спомнят мъдростта си. Оназ, прастарата, дето им тече във вените и дето изтича от утробите им всеки месец…. Синко, запали огъня, да си виждаме очите.

Бабата стрелнала едно от момчетата с поглед, нямало нужда от уточнения. То станало и след минута в центъра на кръга пламнал голям огън. Всички били изумени да видят пазителката на гората по този начин. Никога никой до сега не бе предполагал, че племето им има Жрица.

  • Па да си спомните сите, че ей тез жени са щерки именно на тая Богиня – Земята! Че тяхната кръв е най-лична, най-скъпа. Дар от Луната за Земята всеки месец! – тя замълча, за да е сигурна, че всички добре са я разбрали –  Тука съм пред вас да ви предам думата на гората. Рекоха ми, че Пътеката ще се отвори за жените тая нощ. От тук на сетне всяка кървяща жена ще минава по нея да се едини с най-свещеното. Да върви навътре в гората и към себе си. Червената пътека се отвори, за да минават и да си спомнят какво е да си Жена в това племе. Ами да, почнали са някои да забравят.. А не бива, за Бога и Богинята! Не бива да забравят тая сила на кръвта си. Ако спират кръвта да тече, спират и Живота да тече. Ако спрат Живота сетне и поколенията ще спрат да идват тука. Ще се затриеме за един дъх на вятъра. Гората ми рече, че туй не може повече да чака. Която от вас е готова да тръгне по пътя, да тръгва още сега след мене. Тия дето днеска кървите най-отпред да сте, после и другите.

Жрицата млъкнала, погледнала всяка една от жените, огъня се отразявал в очите им. Вече горял и в сърцата им. Бабата докоснала ръката на жреца, обърнала и тръгнала към гората. Без секунда колебание жените тръгнали след нея като шарена броеница. В абсолютно мълчание. Сякаш вече всички знаели какво да правят, всичко си дошло на мястото.

~ Следва продължение ~

Цветелина

Може да Ви е интерсно...